Интервю за списание "Лична драма"


Методът инвитро е път за двама


  Когато завършва психология, Ваня Савова има амбицията да работи по важни социални проблеми. Съдбата обаче й поднася изпитание, което променя изцяло живота й, плановете, намеренията, амбициите и критериите й за всичко, което й се случва. Ваня разбира, че има сериозен физиологичен проблем, който няма да й позволи да забременее естествено и да има дете. Всичко последвало тя нарича сериозна житейска криза. С подкрепата на съпруга си се справя и след пет опита инвитро днес Ваня има двегодишна дъщеря Ния. За нея с усмивка казва, че е 
много умна, много сладка, много красива – изкуствен интелект, както вкъщи се шегуват. След като ражда своето дете, Ваня започва да работи във фондация "Искам бебе".


  -Кой е най-сериозният проблем на хората, които нямат деца?
  -Изолацията. Те не са клинични случаи, а просто преживяват житейска криза, която е и психологическа. Въпросът е дали тя ще продължи 3, 5 или за съжаление 10 години. Важното е да се излезе от нея възможно най-бързо, и то с решение. Работата на психолога е именно търсенето на щастливи пътища и двойките, попаднали в този житейски капан, ги откриват. Ако медицината каже: "Бяхме дотук!", значи е време човек да узрее за осиновяване, за донорство или за живот без деца. Всеки трябва да намери алтернативна форма, която не го кара да живее в страдание.


  -Как се открива щастливият път?
  -По принцип хората с репродуктивни проблеми по-лесно го постигат. Те искат дете и понякога са им достатъчни 2 приказки, защото са дълбоко мотивирани и много изстрадали.


  -Ти как видя светлината в тунела?
  -Когато започнах да мисля за алтернативи. Аз самата имах репродуктивен проблем, наясно съм с преживяването и всички фази, през които се преминава. Планирах да работя в тази област, но това стана възможно, след като реших своя личен проблем.


  -Кога ти беше най-тежко?
  -В началото, когато се борех с неизвестността – знаех, че не мога да имам дете, но не знаех защо. Стресът е огромен, объркването е тотално и се срива цялата ти философия, а болката изпива жизнената ти енергия. Важното в случая е да намериш специалисти, да изясниш проблема и начина за решаването му. Разбира се, винаги има и тревожност, и невротичност, но въпреки това трябва да се действа рационално. Голяма част от хората се лутат в една опасна куха надежда, че забременяването може да стане и естествено - жива загуба на време. Щом се забави бебето, просто трябва да се действа.


  -Как се преживява провален опит инвитро?
  -Колкото и да тежко, изправяш се и продължаваш. Въпросът е проваленият опит да не се превърне в заучена травма – да свикнеш с него и да имаш нужда от тези емоции. Идва момент, когато трябва да кажеш "стоп", макар че е трудно сам да усетиш момента. Аз бях решила, че няма цял живот да се подлагам на този тормоз и паралелно с процедурите за инвитро подадох документи за осиновяване. Оставих съдбата ще реши кое ще се случи първо. Важното е да приемеш и другите варианти за нормални. Щом искаш дете, не е определящо точно как ще го имаш.


  -Може би проблемът е в големите очаквания в метода инвитро?
  -Всеки трябва да е готов за провал – това е част от делото. Първите опити са натоварени с големи очаквания, а падането и разочарованието, ако не се получи, са изключително болезнени. Затормозяваща е надеждата, че все пак може да стане и естествено, особено когато се превърне в илюзия. Ако е можело да стане, е щяло да стане. Звучи малко абсурдно, но колкото ясни и изчистени от празни надежди са целите, толкова по-добре.


  -Ти как помогна на себе си?
  -В един момент се смирих и си казах, че изпитанието, през което минах, е било за добро. Ако не беше то, нямаше да познавам толкова добри и ценни хора. Ако това не ми се беше случило, щях да мисля, че светът ми е длъжен. След тази житейска криза обаче научих, че животът е такъв, какъвто трябва да бъде – с всичко добро и лошо, което се случва. Нищо че не го разбираме, не го одобряваме и се бунтуваме. Спрях да мисля, че животът е несправедлив, изобщо престанах да си служа със справедливостта като критерий.


  -На това ли те научи стерилитетът?
  -Научи ме да приемам нещата. Успешно излязох от кризата и си казах, че ако Господ е решил да нямам биологично дете, значи така трябва да бъде. И когато приех волята му, забременях. От медицинска гледна точка бях тежък случай, а в духовен план всичко се случи, когато спрях да се гневя. Гневът е най-силната емоция. Той те кара да се питаш: защо аз, защо на мен, с какво го заслужих – това е съкрушително чувство, което те смазва отвсякъде. Целта на дългия път, който се налага да извървиш, е да приемеш това, което животът ти поднася.


  -Страхуваше ли се по време на бременността?
  -Не повече от всяка друга жена, макар че инвитро бременностите са трудно постигнати и жените са по-внимателни. Но аз вече носех детето в себе си и му се  наслаждавах. Борбата беше успяла и резултатът - на лице.


-Без кого нямаше да се справиш?
-Без мъжа ми, разбира се. Колкото и да те подкрепят роднините и приятелите, истината е, че ако не си на това място, няма как да разбереш какво се преживява. Нито за миг той не ме остави сама – не физически, а чисто емоционално. Това е път за двама. Само заедно могат да стига до успеха. Има ли любов, ще стане – така казват всички и това е вярно. Ако се обичат и се подкрепят, ще отидат до края.


  -Вие какви родители сте?
  -Смятам, че сме нормални родители - на година и половина детето тръгна на ясла, не сме с него денонощно, но иначе се радваме, излизаме, живеем балансирано без  свръх компенсации, амбиции и очакване. Но... никога няма да забравя преживяното, макар сега вече само да се наслаждавам на резултата. Човек, преминал през мелницата на стерилитета, е много устойчив и малко житейски проблеми могат да го съборят. И как иначе - имаш дете и нова посока на живота си.


  -Кога хората стигат до консултация с психолог?
  -Обикновено в напреднал стадий на лечение, когато вече са на предела на силите си, след няколко опита инвитро, или когато обмислят донорство и осиновяване като възможност. Ако те се обърнат към специалисти по-рано, няма да се стига до сериозни психологически проблеми.


  -Кога започва решаването на проблема?
  -Когато нещата вече са безнадеждно напреднали. А както вече казах, трябва да се разрешат по-рано - още с научаването на вестта, че не можеш да имаш дете по естествен начин. Успешният модел за справяне, открит в света, е споделянето - това е първото, което хората трябва да знаят. Фондация "Искам бебе" направи нещо революционно - изгради мрежа от групи за психологическа подкрепа във всички големи градове. Имаше и една мъжка група, което е истинско явление, защото и в света по принцип с проблема мъжко безплодие не се работи. Жените са по-открити, докато мъжете крият проблема.


  -Защо се получава така?
  -Защото обществото обичайно го свързва с потентността. Това е първата заблуда - невъзможността да имаш деца едва ли не означава нарушена сексуална функция. Второто е, че самото общество не е отворено към мъжете - възприема ролята им като вторична, тъй като не те, а майката ражда и участието на мъжа се подценява. Но до няколко години, смятам, вече ще се работи сериозно и с мъжете, защото те искат или не, са в този сценарий. Трябва им време, за да проговорят.


  -И в повечето случаи жените носят бремето на проблема?
  -Знаем какви обиди се изричат по повод на бездетните, а самият израз безплодие е изключително негативно натоварен. Невъзможността да продължиш себе си, се преживява изключително тежко. Детето е ценност в нашата народопсихология. Затова повтарям, че методът инвитро е път за двама.

04.09.2012