Мястото на психолога в клиниката по асистирана репродукция


(Медицина vs. психология)


     Това е първият ми социален текст и като такъв, засяга и лекарската общност. Продиктуван е от 7-годишни наблюдения в областта, но е вдъхновен от дочута скоро по ТВ реплика, че в ситуация на трансфер ролята на психолога е да успокои пациентката.
     Е, не е вярно. Тази роля се полага на клиничния социален работник. Той е човекът, който работи с тревожността (и страхове) преди, по време и след медицинските манипулации. Добре е той да е квалифициран в сугестивен или телесно-ориентиран метод, но е важно и самият той да е с преобладаващо флегматични конституенти на темперамента .
      Втората му важна функция е да осъществява вътрешната комуникация между пациентите и медицнския екип на оперативно, действено ниво . Тук той работи изключително тясно с лекари и акушерки, дава обратна връзка, съветва и изпълнява инструкции. Знаем, че напрежението в пациентите често се проявява в социално неприемливи реакции. Подчертавам, реакции. Т.е. – избухването не идва от нищото.
      Третата му функция е да подпомага комуникацията между пациентите, които, особено в чакалните, обменят страхове, подхранващи и възбуждащи всички тревожни и депресивни процеси, независимо в колко латентна фаза те са в момента. Неслучайно едно от най-честите оплаквания от страна на пациентите е за „натоварване” и „обременяване” при принудителни контакти с други пациенти. Механизмът на идентификация е един от най-мощно работещите при хора с репродуктивни проблеми и самото случайно възприемане на иформация за чужд брой яйцеклетки, видове лекарства и пр. влияе изключително негативно върху доверието в процедурата и чувството за вина.
     Дотук – на организационно ниво. Четвъртата му и според мен, най-важна роля, е на процесно ниво: улавя симптоматика, нуждаеща се от психологическа помощ. Тъй като той е човекът, работещ ежеминутно с чувствата на хората в непредсазуеми ситуациии на обрат, той трябва да схване по-големия проблем, да изгради доверие с пациента и да кооперира в процеса на психологически консултации или терапия, в зависимост от нуждите. Неслучйно, едно от също често срещаните оплаквания е за чувство за „конвейерност”, за отношение като към бройка, част от фабрично производство. Не, думите ми не са пресилени, това е едно от най-негативните масови усещания в клиниките.
     Виждаме, че ролята на този човек е ключова, защото той построява всички комуникационни канали в терапевтичния процес.В клиниките обаче се подценява ролята на този специалист с идеята, че по-дружелюбна акушерка върши същата работа. Т.е. –  всичко казано дотук се заменя от думата „дружелюбност”. Следователно, всички трябва да са дружелюбни, защото те се сменят.
***
     Работата на клиничния социален работник има много общо с психологията, но тя не същинската психологическа работа. Психологическата работа се разделя на две: терапевтична (върши се от обучен в дадено направление психотерапевт) и консултативна. Терапевтът работи колкото е необходимо с пациента или двойката, т.е. – може и дългосрочно. Психологът консултира. Консултацията е най-често срещаната и предпочитана форма на психологическа помощ, защото е краткосрочен метод (8-12 срещи). Консултирането цели: 1)формулировка на проблема (често те са много, но трябва да се извадят решаващите и често заявката на пациента не съответства на действителността), 2) преосмисляне на този неклиничен, а специфичен проблем, приеман като криза, 3) действия по разрешаването му. При клинични или сложни проблеми тази схема се прехвърля в психотерапията, която действа със съответните си методи.
     Излишно е да казвам, че тези двамата трябва да са много емпатични, сензитивни, креативни, харизматични и работоспособни, извън всичките им професионалните качества в областта на репродуктивната психология. Те работят по същностна промяна на, често, базови нагласи и генерират дълбоки и трайни промени в човека. Това е изключително интелектуално и емоционално натоварваща работа, която, няма да го чуете отникъде, понякога е по-тежка от лекарската по две прични: 1) Лекарите съзнателно подкрепят своите защитни механизми на изтласкване, изместване, подтискане, отричане, но най-вече- на зрелите защити: компенсация, интелектуализация, хумор, сублимация; а и, все пак, те, колкото и психологически да подхождат, целят медицински резултати. 2) Психолозите масово не работят под супервизия, т.е. – тях „никой не ги чисти”. Ако лекарят преработва психичните конфликти и травми чрез изместващи защити, психологът няма как да се „измести” от сърцевината на работата с травмата, освен чрез лична терапия и супервизия.
     Оттук нататък тези три професионални направления е логично да имат хоризонтално разпределение на ресорите: стерилитет, бременост, патология на бременността, раждане и др. (Раждането е една огромна тема, която просто не искам да започвам сега. В психологически план – бременната след безплодие не е като естествено забременялата от раз, а раждането в повечето болници – и в единия, и в другия случай - често крие своите тънки варварски моменти.)
     Т.е. – вижда се, че психологът не е нито оплаквачка, нито кошче за душевни отпадъци, нито успокоително хапче (хайде, таблеткаJ).
***
     Всеки ще се съгласи, че безплодието е не само медицинска диагноза, а комплексно страдание на личността на биологично, психично и социално ниво. Липсата на комплексен подход в лечението му довежда до усещането за болестност и маргиналност у пациентите. То води до вътрешно възприятие за „себе си” на разделени душа и тяло, следователно – до дълбока откъснатост от медицинския процес, оттам – на недоверие, чувство на слабост и неконтролируемост.
      В крайна сметка, целта на всяка една клиника е двойката да си тръгне здрава и щастлива оттам, преживяла една екзистенциална криза. Това невинаги се случва заради битуващия мит, че с раждането всичко се оправя (отново войнстващ физикализъм). За съжаление, раждането на дете понякога не разрешава старите конфликти и травми, а ги актуализира - непреработените чувства по време на лечение от безплодие се превръщат във фиксации върху травми, патологични привързаности между майка и дете, в обратното: емоционална студенина, в ерозирали семейни взаимоотношения. По темата за психологическия контакт между майка и дете след АРТ също не се говори, защото, ако се заговори, ще трябва да се изрече целта на психологическата работа там - връщане към процеса на лечение и несвършена психологическа работа тогава, когото й е било времето.
      Откъде произтича сегашното положение? Това е проблем в световен мащаб, особено в държавните болници, не само в България, но тук той много ясно си личи, имайки предвид бързото развитие на репродуктивната медицина и високите й стандарти на работа.
      На първо място: от неразбирането на начина, по който трябва да се върши психологическата работа, т.е. – на естеството й. Не се съмнявам, че повечето лекари рабират необходимостта от подобен комплексен подход и оценяват ползата от психологическата работа, но част от тях вероятно не се интересуват от същността и целите й, което изначално поставя психолозите в маргинална позиция.
     На второ място: от голямата безкритичност към професионалните и лични качества на психолозите. (Няма как да си критичен към нещо, за което нямаш критерий, нали?) Ако лекарите се избират по образование, професионализъм, трайни интереси и постижения и т.н., това съвсем не се отнася до психолозите. Може би заради гореспоменатата подмяна на идеята за абсолютно специфични и тесни умения в областта на психологията с идеята за любезната и усмихната акушерка.
     На трето място: психологическият проблем бива „прехвърлян” на психолозите, независимо дали работещи в клиника или извън нея, с идеята за изключване от целия терапевтичен процес, а не за вклюването му в процеса чрез разрешаване.
     Разбира се, лекарите не са длъжни да знаят всички тези неща, но пък и няма кой да им ги каже. Затова, като пациент и психолог, работещ в извънболничната помощ, мога да си позволя да кажа какви пропуски постоянно се опитвам да запълвам в контакта си с техните пациенти.

 8 октовмри 2011