Непубликуван текст


Ангел вкъщи


Началото


    Докато ме изследваха и не можеха да открият причината да не забременея, един ден брат ми ми каза по телефона: „Споко, има и ин витро!” и се изсмя. Това беше неговият философски подход – бъди готова, сестро, животът е невероятен и добре, че е такъв. Много се обидих, защото не виждах начин аз и прословутата сива картинка на игла, проникваща в клетка (всъщност ИКСИ) да имаме нещо общо. Все едно – да заживееш в експеримент, описан в списание „Космос”. Та аз, макар и да бягах от физическо като ученичка, се възприемах като сравнително здрав дух в несъмнено здраво тяло.. Хипохондрията винаги ми е била чужда, сори. Как е възможно да ме отпише така бързо? Това беше 2005-а... Тогава не знаех какъв е проблемът.
    Няколко месеца след тази случка, огромен и зловещ рентгенолог крещеше от другия край: „Престани да пълниш, ще ги спукаш!” Сякаш гласът му идваше от изпочупените бели плочки-говорители. След командата „Ставай!” ми се скара, че „тия тръби са за рязане”. Взех си снимката под мишница и излязох.
    Повъртях се пред входа на болницата и си тръгнах. Вкъщи си погледнах снимката, но освен сюрреалистични петна, като в теста на Роршах, друго не виждах. Светът беше свършил. До края на деня. Бавно и сигурно се възроди за три дни. Същите две думи – „ин витро”, които преди време срутиха по телефона подредения ми свят, сега го построиха отново и аз заживях с мисълта за тези две думи. Вече имах спасение. От нищото се появи мантра - „Само трябва да действам.”
    Е, действах, действах 2 години и си останах с мантрата.


Надеждата

Имаше един доктор по тия въпроси, който работеше отсреща. Не знам дали „работеше” или „живееше” е по-правилната дума, защото идваше на работа в 7 и осветеният му прозорец гаснеше в 11-12 през нощта. Нямах друг избор, освен да намина през него. Хм, наминаването се оказа доста трудно, той бил световно известен, ужас. Събрах сили и дочаках часа си. Започнах да го наблюдавам какво прави.
    Ами... не беше като другите. Просто не беше. Бях, обаче, решила да отмъстя на някой и мина доста време, докато склоня да се държа възпитано. Причината за това беше следната: този доктор, първо на първо, беше физически различен от останалите – очевидно не ядеше, не спеше и почти не говореше. Второ, явно беше интелект от нов порядък: абстрактното му мислене, стъпило върху съвършено изчистения детайл на здравата медицинска логика, го отвеждаше в неразгаданото - интуицията. А срещата с математиката винаги ме е изумявала, защото аз и тя сме две различни неща, ако мога така меко да се изразя. Най-отличителното в него обаче бе това, че беше запазил детското в себе си – имаше способността очите му да се пълнят със сълзи точно когато не иска. Беше съпричастен – можеше да чувства. Беше обречен на победата над невъзможното. Беше роб на извънчовешкото усилие. А аз обичам извънредността във всичките й форми.
    Поправи каквото можа по неуморното ми тяло и започна да действа. Обичам действието! Дойдохме си на думата. Започвах на чисто.


Ния

Чистото не се оказа толкова чисто. Не мога и не искам да различа нито дати, нито изследвания, нито опити. Всичко беше като някакъв магичен план, който следвах като в транс. Бях полудяла. Добре, че са изтласкване, подтискане, изместване и всякакъв психоаналитичен булшит, който ме е спасил и днес, надявам се, живея в здравомислие.
    Някъде тогава усилено започва да ме занимава въпросът доколко, всъщност, едно дете е мое дете. В термините на биологията-ясно е какво е да е „мое”. Но, ако, по дяволите, аз бях само биология, нямаше да бъда убедена, че все пак ще имам дете. А аз бях. Откъде знаех? Когато медицината се предаде, остана само голата вяра. А тя беше всичко. С нея отпадна въпросът за биологичния принос. Той нямаше значение. Само знаех, че ще отглеждам дете, без да мисля как ще дойде то при мен. Аз правех каквото трябва, но всъщност се предадох пред неизбежното – невъзможността да зачена. Една събота, като всяка друга след опит, в 8 часа сутринта отидох до аптеката на „Дойран” и „Гоце Делчев” за тест. За пръв път през живота си видях две чертички. Тогава се убедих с очите си, че Ния е от Бог. Историята на създаването й е плетеница от неслучайни случайности, в които са намесени толкова много хора и срещи, че няма как да вярвам в случайността. Този калейдоскоп от събития беше стълбата, по която слезе вкъщи ангел.


Краят


    В Ния има нещо извън нас. Гледа ме с огромните си, изразителни очи и ме тупка по бузите усмихната. Сякаш ми казва: „Аз съм тууук, стига мисли, виж ме!” Прегръщам я силно, а тя си мисли, че започвам игра и също се хвърля в мен на свой ред, смеейки се. Приемам поканата – ту аз я прегръщам, ту – тя мен. Ускоряваме темпото. Накрая няма време за движения и застиваме в прегръдка. Оставаме в нея безкрай.